×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 70

Марко Меландри

05 Януари 2007
Амбицията, състезателния хъс и желанието за победа в лицето на младия италиански пилот.
Каталуня, 2006-та година. Ред е на поредния кръг от Мотоциклетната Гранд При. Напрежението преди старта както винаги е огромно, защото променливите са безброй а залозите са огромни(както винаги в елитния спорт). Но малко хора се сещат, че състезателите са в риск за живота си всеки път, когато се качват на мотоциклета. Това придава нещо много гладиаторско на мото спорта, което е един от основните елементи на зрелището. Факт е ,че през последните години хората мислят все по-малко за риска, но инциденти като този на покойния Дайджиро Като през 2003-та на Сузука ни карат да се замисляме от време на време. Но да не се разсейваме..остават броени секунди до старта...червените светлини почват да изчезват..3..1..и старта е даден! Спечелелият пол позишън Роси прави потегля много добре. Това правят и момчетата на Хонда зад него. Малко по-назад заводските пилоти на Дукати се опитват да се изкачат колкото се може повече в класирането. И Сете и Лорис знает ,че старта е една златна възможност лесно да изпревариш няколко свой конкуренти. Това и става..само ,че няколко секунди по-късно нещата преминават към истински кошмар. Скоростта е около 200 км/ч , когато Сете се доближава прекалено до Лорис Капироси и следва контакт, при който лоста на предната спирачка се заплита с кормилото на италианеца и Гибернау бива катапултиран при точно 192 км/ч (данни на телеметрията).
Но както казах..те са в средата на колоната и нещата стават още по-зле. Сете се приземява жестоко и чупи множество кости. Малко по-напред е и малко Меландри. Той и Дани Педроса биват въвлечени в хаоса напълно невинно. Следва масовото падане...Катастрофиралите стигат зоната за сигурност и се вдига много прах във въздуха.
Наистина ужасна гледка..малко по-късно виждаме ,че двама състезатели не са станали. Лорис Капироси все още лежи до своето Дукати , заедно с още някой , но е трудно да се види...Ситуацията изглежда ужасно. В мисълта се проникват мисли за Имола 1994 и пилоти като Роланд Ратценберг и Аертон Сена. И как всички гледаха през розови очила с увереност, че са успели да направят препускането с 300 км/ч безопасно занимание.
 Виждаме и тежката работа на маршалите и медиците, които са пристигнали подобавашо бързо. Но един състезател така и не се помръдва...Това е Марко Меландри.
Сигурно се чудите , защо избрах да започна историята на едно амбициозно италианско момче точно с този сценарий, разиграл се миналата година. Би трябвало да си говорим за каране на лимита, велики победи и т.н. Истината е ,че и дотам ще се стигне , но просто искам да отбележа ,че Марко Меландри е човек познал отблизо и други страни на мотоциклетния спорт- този на тежките контузий (например 7 кратния шампион Валентино Роси така и нямаше сериозна контузия , докато не счупи ръката си тази година на Асен).
Но да се върнем в по-ранните години...
Като повечето състезатели Меландри започва да се състезава като тийнейджър с мотор 125 кубика. Първото му истински сериозно постижение е ,че става шампион на Италия в този клас през 1996. Това на практика отваря много врати. Една от тях е и Световния Шампионат. След като защитава титлата си през 1997 ( освен това печели и един едномарков шампионат на Хонда – Honda Trophy ) се разбира ,че момчето има сериозно бъдеще на световно ниво. Както казах-бързо се отварят множество врати и през 1998 Марко прави своя дебют в клас 125 Гранд При. Едва ли някой е очаквал от един толкова млад или да кажем откровенно малък пилот да се представи толкова убедително (3-то място в крайното класиране). Ако трябва да бъдем честни титлата в най-малкия клас на 125 си остава и една от малкото , която му се е изплъзнала, въпреки че през 1999 стига до второ място. Младежът и неговия екип решават ,че вече е научил необходимото и за следващата година ставаме свидетели на дебют в 250.
 Дали това е било подходяшото време? Имало е доста спорове по този въпрос, но истината е ,че вече това няма особено значение. Важно е как стъпка по стъпка Меландри изгражда инстинктите на управления. Свиква със стила на Гранд При..с напрежението, с умението да караш на абсолютния лимит на възможностите си. До 2002 година той вече става един напълно изграден пилот на мотор 250 и резултата говори сам за себе си-той буквално доминира състезанията и става най-младия световен шампион в този клас на 20 години. А какъв бива неговия подарък ? Място в заводския отбор на Ямаха като съотборник на ветерана Карлос Чека! Ето ,че идва истинския шанс на младежа да се гмурне в най-елитния мотоциклетен спорт и да стане един от най-бързите пилоти на планетата, да развие подходяща техника на пилотиране и да я използва в надпреварите. Ето какво казва самият той за тази голяма стъпка:”Никога няма да забравя първия път, когато излязох на правата с мотор Мото ГП. Когато отворих газта си представях ,че мотора ще бъде около 2 пъти по-мощен от това, което съм свикнал.Но просто не можех да повярвам! Беше поне 3 пъти по-мощен...”
Първата година във висшия клас за всеки е трудна. Тя е годината , когато просто грешки трябва да се правят, за да се научиш на всяка една тънкост. Това прави и Меландри. Учи се как да настройва тези изключително сложни 4 тактови машини, как да ги закарва до лимита и да се бори с най-бързите. От 2003 година имам един любим спомен относно Марко. Беше състезанието на Филип Айлънд, което се превърна в една истинска класика с победата на Валентино въпреки 10 секундното наказание. Това бе и състезанието, когато Меландри повече за първи път състезание. Тогава станахме свидетели на една повече от интересна борба между него и един друг новак тогава – Ники Хейдън. И двамата се показаха като истински инвестиции за бъдеще, което в крайна сметка се оказа напълно вярно. Сега и те са в центъра на камерите и редовно се борят за победи. Но този ден видяхме истинско каране на лимита от всеки. Жалко ,че Меландри загуби задницата на мотора на предпоследния завой при около 200 км/ч . Имаше шанс за подиума. Но както казах- това е годината, когато трябва да се правят грешки.
2004 остава в съзнанието ни като доминирана от двама човека- Сете Гибернау и Валентино Роси, който направи невъзможното и спечели и на Ямаха. Тя бе изключително трудна за Меландри поради редица причини. От една страна машината М1 откровено казано бе с чудовища същност и само таланта на Роси и екипа му успяха да я направят в истински победител. Но се сешам за някой прекрасни спомени ..такъв например е състезанието на Каталуня през този сезон. Тя се оказа битка между Роси и Сете , но малко по-назад един млад 21 годишен италианец се отправяше към първия си подиум във висшия клас. Това бе страхотен успех за него и героизъм , имайки предвид, че караше с множество шевове ( над 20) след операция на ръката му, вследствие на падането на дъжда на Херез (докато се движеше на 3-та позиция между другото).
Красивото каране се повтори само на следващото състезание на Асен в Холандия. Но сблъсъка тогава бе много по-голям. Това бе едно от най-красивите и чисти състезания. От една страна-битката между Роси и Сете , която отново се реши в последната обиколка. Освен това просто невероятния сблъсък между Меландри и Биаджи. И двамата бяха колело до колело до последния завой. Във всяка една крива водачеството се променяше..както казах-красива и чиста форма на мотоциклетния спорт. Да не говорим ,че към последните обиколки към титаничния сблъсък се присъедини и Колин Едуардс. Определено много добър спомен от прохождащите години на Меландри, който бяха много тежки, изпълнени с контузии и посредствени машини( и 2003 и 2004 Ямаха бяха сериозно под нивото на Хонда...особено 2003 просто разликата беше класи).
2005 ще запомним като годината, когато Меландри разви уменията си. Той се изгради като един истински пилот и победител. Първата и най-голяма стъпка за това бе свободното място, което се откри след като Колин Едуардс се раздели с отбора на Гресини. Така Меландри успя да седне на най-успешния мотоциклет в историята на 4-тактовите машини във висшия клас – Honda RCV 211 V .
Първото състезание протече трудно за него. След задоволителна квалификация той се движеше на 4-та позиция , когато Ники Хейдън , който бе пред него падна и отвори пътечката към подиума. Истина е ,че Херез 2005-та ще го запомним , като сблъсъка между гигантите Роси и Сете и невероятната последна обиколка. Но и в архивите на историята, в нашите спомени ще остане брилянтното представяне на този толкова симпатичен младеж, който на първото си състезание с мотоциклет Хонда успя да го качи на подиума.
През следващите надпревари станахме свидетели и на изграждането на агресията у младия пилот. Качество , което е жизненоважно за успеха. Трябва да знаеш , кога е времето да дадеш всичко от себе си..и кога е времето да се държиш за всичко у себе си..то да ти бъде упора. Когато се изгради баланс можем да говорим за едни изградени качества на един възможен бъдещ шампион. За мен лично беше удоволствие да наблюдава този процес на изграждане при Марко. Сещам се например за състезанието в Муджело , където от 3-та позиция на спирането за Сан Данато той успя да поведе колоната ( след брилянтно пързаляне към вътрешността на завоя). Така Марко стана и голямата новина на началото на сезон 2005. Той бе почти винаги на подиума , а в останалото време се задоволяваше с 4-то място.
На състезанието в Холандия той отново стигна подиума , но успя да подобри постижението си като достигна второ място. Вече всички бяхме сигурни, че тази заветна първа победа едва ли е толкова далеч.
За жалост последваха и много тежки състезания. Такива бяха Лагуна Сека....дъжда на Донингтън , където той не завърши. Даже в средата на сезона се появи една черна серия от лоши представяния на италианеца. Някой почнаха да се питат , дали не са се лъгали за таланта на младия състезател.
Като гръм от ясно небе дойде и първата победа. Истински невероятен момент в историята на всеки един пилот. В това състезание на Турция през 2005-та година просто всичко дойде на мястото си. Дори Валентино Роси не успя да догони летящия Меландри. Сещам се какъв безмилостен ритъм той постави на свойте съперници..Малко са дните , когато виждаме такова постоянство в обиколките. Ако погледнем фактите..най-бързата му обиколка, бе по- добра от квалификационната такава на Валентино Роси например. Просто феноменална и истински заслужена победа, която даде край на очакването.
А говорейки за това очакване.сигурен съм ,че най-символичното състезание за същността „победител” на Меландри бе в Катар през сезон 2005. Защо ли? Само си спомнете...пред вас е 7 пъти световен шампион, който вмомента има и приемущество с около 10-15 конски сили (само 3 обиколки преди финала Роси изпреварваше Меландри на правата с разлика от над 10 км/ч без дори да използва въздушната струя! ), а вие имате реален шанс за победа. Това са тези моменти, когато си проличават кой е мъж и кой още е момче. Както преди години Аертон Сена е казвал „ Веднъж щом си се захванал , си се захванал и трябва да дадеш всичко , което притежаваш. Всичко абсолютно всичко..Понякога дори повече, ако е необходимо!”. Стигна се до завой номер 11- дългия ляв , който се взима на практика на пълна газ при 4-та и малко от 5-та предавка, а след това има тежко спиране за завой с 3 вътрешни точки, към който постоянно трябва да насочваш предницата. Не е най-подходящото място, но за победата-трябва да се рискува. Това направи и Марко Меландри, който отчаяно се гмурна във вътрешността..разбира се, скоростта му бе прекалено много и отвори кривата много широко и Валентино спечели състезанието. Но не това е важното, а важен е опита , който много може да характеризира смисъла на състезанията изобщо. Казано на кратко, много смела маневра , която ще се помни дълго!
Кой само да си помисли ,че победата ще се повтори още състезанието на Валенсиа, където след борба с Ники Хейдън до последния завой Меландри успя да спечели втората си такава. Тогава той вече остави критиците му без думи. Видяхме кристално ясно бъдешето на елитния мотоциклетен спорт. Как младите Ники и Меландри се борят за победата..истински символично състезание за голяма част от сезон 2006 ,а вярвам ,че ще бъде подобно и през 2007-ма година. Понякога е тъжен факта, че са отминали красивите битки със Сете Гибернау и Макс Биаджи например, но както казва една стара поговорка:” Шампионите ли..има един нов всяка неделя”.
И ето ,че стигаме до последния сезон в Мото ГП. Сезон , който ще се запомни като може би най-вълнуващия през годините на 4 тактови машини, заради множеството победители, вълнуващи, стряскащи и просто невероятни моменти от най-различен характер. А колкото до Меландри този сезон- 3 победи мисля ,че са прекрасно постижение. За съжаление инцидента на Каталуня му коства ужасно много и като точки за титлата например. Но определено видяхме и най-доброто от него. Истински красиви състезания като това на Турция, което се оказа титаничен сблъсък между него, Хейдън, Педроса и Кейси Стоунър. Отново битката продължи до последната група криви и даде на нас зрителите невероятни емоции.
Честно казано, не вярвам в късмета и за това не мога да нарека победата във Франция чист късмет, имайки предвид отпадането на Роси , когато имаше солидна преднина. Но определено трябва да кажем тези истински важни думи за всеки един моторен спорт: „За да завършиш първи, първо трябва да завършиш”. Това направи и младия италианец и взе една истински неочаквана победа. Разбира се, не всичко е розово в представянето на Меландри тази година. Понякога аз лично се чудих дали кара същия мотор, защото той просто не можеше да бъде бърз навсякъде. Пример за това е например състезанието след победата в Турция-Гранд При на Китай. Там състезателното темпо беше просто неознаваемо и не успя да даде абсолютно никакъв отговор на заводските пилоти на Хонда- Хейдън и Педроса( да не говорим ,че на този ден Дани беше просто от друга планета...). Освен това и след като направи грешка с влизането в завоя Корентайо(дългия 180 градусов на спускане преди влизането в най-бързия шикан Биондети) на надпреварата в Муджело , той изтърва и един важен подиум и това в крайна сметка направи Ники Хейдън.
Но на прекрасната писта във Филип Айлънд той се показа и като майстор на трудните условия. Ако трябва да бъда честен , не се насладих напълно на такова състезание точно на това трасе. Причината е в това ,че....хмм ..Просто Филип Айлънд с бързите си завой..просто те кара да искаш да видиш гледката на моторите на пълна газ при излизане, а не борба с условията, които не ти позволяват точно това. Но е сигурно ,че победа при такива обстоятелства винаги е ужасно трудна и е свързана с множество рискове. Рискове като видимост, сцепление и просто чувство къде е лимита. При такива условия и с 250 конски сили е невероятно лесно да отвориш газта само малко повече в опит например да догониш състезателя пред теб , озовавайки се катапултиран. Или пък лимита на предното колело? След като условията се променят всяка обиколка , как е възможно да знаеш на какво е способен мотора? Колко е прекалено? Именно това внася тръпката в тези състезания. Но мисля ,че се убедихме и ,че новите правила, според които състезанията не се прекъсват , а състезателите взимат резервните машини от бокса, са опасни за състезателите, а на трасето просто настъпва един хаос.
Един красив момент, беше излизането от последния завой при 200 км/ч само мигове преди Марко да пресече победоносно финала. Наистина прекрасно- той излезе с подпалена задна гума , махайки на публиката с лявата си ръка....
При такива гледки се сещам за една интересна черта от стила на пилотирането на Меландри. Въпреки че дойде от клас 250, той има стил на пилотиране , като че ли е карал мотор от клас 500(което никога не е ставало между другото). Имам впредвид ,че обикновенно хората от 250 имат една много специфична техника. Тя е продиктувана от малката маса на мотоциклета и липсата на особено спирачен момент при 2 тактовите машини. Хората в 250 чукват спирачките, връщат предавките много по-рано от останалите. Те рядко спират в самия завой , за разлика от Мото ГП клас например , където правата мислено се удължава с няколко метра. Правейки така, 250 задържат много висока скорост в самия завой, което от своя страна изисква много голям ъгъл на мотора спрямо асфалта за сравнително дълго време. Като след това те се опитват да изправят мотора , максимално рано за да излязат с минимум приплъзване в задницата.
В 500 положението бе много различно( и сега в Мото ГП). Горната техника със спиране доста преди кривата просто не върши работа, защото изисква голям ъгъл за дълго време. Един Мото ГП мотор тежи 148 кг сухо и ако стои под максимален ъгъл повече от секунда , то той просто ще се завърти около предната гума. Затова виждаме и толкова проблеми при влизането в завойте от новаците. Дани Педроса е ярък пример за това. Роси също беше , но той беше достатъчно хитър да развие стила си напълно на време и да стане шампион през 2001. Та Марко влиза точно по този начин.., а след това при излизането винаги има едно определено приплъзване на задницата. Нещо, което прави стилът му невероятно близък до пилотирането до мотор от 500, което е странно , имайки предвид ,че Меландри бе брилянтен шампион на 250.
Нещото , обаче което е истински интересно е да видим как младия италианец ще развие карането си с новите машини 800 кубика. Но за това е твърде ранно да говорим...особено след като си нямаме особена идея за баланса на силите между производителите. Но за това пък тестовете започват на 22 Януари и ще получим много отговори. А през следващата година определено ще станем свидетели и на състезанията на вече един напълно изграден състезател и италианска звезда- Марко Меландри!
 
Жельо Василев
За контакт: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 
 

Добавете коментар към статията

Ние използваме "бисквитки" (Cookies), за да подобрим функционалността на нашия уебсайт. "Бисквитки" които се използват за основната дейност на този сайт вече са генерирани. За повече информация посетете нашата Cookie policy. I accept cookies from this site. Agree