×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 70

Уейн Рейни

24 Януари 2007
Да бъдеш световен шампион е върховното постижение за всеки един спортист . Уейн Рейни постигна това с цената на всичко.
Да бъдеш световен шампион е върховното постижение за всеки един спортист на топ ниво. Човека, който на практика символизира това в клас 500 се нарича Уейн Рейни. Състезател, който за съжаление е загубил голяма част от живота си в преследването на своята мечта.
Чудя се откъде да започна разказа за живота на тази изключително борбена и целеустремена личност...В крайна сметка си мисля ,че най-добре ще бъде да обсъдим малко феноменалното му съперничество с не кой да е , а Кевин Шванц. Него сме го обсъждали още и в мястото на Кевин в нашата колонка за мотоспорт легенди, но винаги си заслужава да се върнем отново към него, поглеждайки го от друг ъгъл.
Първо трябва да отбележим колко напрегнато е било то. Когато двамата са се състезавали просто останалите участници са нямало особено значение. Дори Кевин Шванц веднъж спомена ,че ако той е завършил 5-ти, а Уейн – 6-ти , усещането е било като да си на най-горното стъпало на подиума.

Интензивността наистина е била невъобразима. Имало е тренировки и квалификации в който единия би бил по-бърз от другия с 0,03 секунди, което много от зрителите биха пренебрегнали( и не биха сгрешили особено много) , но всъщност значението на тези 0,03 секунди е било много по-голямо. Често е значело ,че единия няма да може да спи тази нощ..
Ако трябва да сме напълно обективни трябва да се съгласим с мнението на прочутия журналист Майкъл Скот по въпроса. Той просто каза „ Те взаимно се правиха велики.” В крайна сметка точно такива ери на съперчниство са и правилната рецепта за велики състезателни периоди. Замислете как щяхме да помним по съвсем различен начин например Бари Шийн, ако го нямаше Кени Робъртс. Или пък Сена без Прост..или Роси без Биаджи и Сете..различно, нали?
Зората на това съревнование намираме през 1987 година в Америка. Там Рейни за първи път се изправя срещу нахакан млад състезател с доста бързо заводско Сузуки. Неговото име е Шванц..
През 1988 той се включва в отбора на Ямаха, който е и фаворит през тази година. От една страна мотоциклета показва най-добра скорост, а от друга в тима все още е великия Еди Лоусън, който вече е доказал своята невероятна класа с 2 титли и изпълнява амбицията си за още.

Но нека да се концентрираме върху представянето на двамата новаци. Първи победа извоюва Кевин като печели първото си състезание на Сузука, а успехът на Уейн идва малко по-късно през сезона. Но както знаем, първата година на мотоциклет от клас 500 е ужасно трудна за всички. Изключения просто няма. И двамата преживяват падания, проблеми с мотора...липсата на опит веднага се превръща в липса на скорост на някой места. Но това е напълно нормално за новобранската година.
През 1989 и Хонда и Ямаха имат големи проблеми с мотоциклетите. Всъщност категорично най-добрия мотор за този сезон бива Сузуки-то на Шванц, но той все още не е готов да стане шампион. Липсва му постоянството през шампионата. Той просто често пада в опит да достигне абсолютния лимит на скорост. Нещо, което е предизвикало възхищението на множество хора из целия свят, но погледнато обективно-факт , който не може да спечели шампионата. За да постигнеш това ти трябва да много умерена смес от агресивност и съобразителност за най-добрия резултат. Прекалено много от някое от двете и целта просто става невъзможна.А иначе за сезон 89 , Уейн остава втори в шампионата и взима 3 победи и цели 13 подиума. Така той загатва за невероятния си характер на умерен боец, но за съжаление всичко това не е достатъчно да спре феноменалния Еди Лоусън по пътя си към 4-та и последна титла в кралския клас(извоювана и дори на може би най-бруталния и рязък мотоциклет стъпил на писта от световния шампионат).

През 1990 година идва първата титла на амбициозния американец. Той на практика доминира шампионата, взимайки множество подиуми и цели 7 победи. Вмомента, когато той пресича финала като шампион , Рейни разбира едно от символичните за него качества. Малко след състезанието той споделя, че се е почувствал добре „само за около 2 хилядни от секундата.” Колкото и бърз да беше Рейни, колкото и да беше печелил- винаги беше време да го повтори, да го направи отново и то по-бързо от предния път. Множество хора все още правят интересни сравнения и казват , че все едно демони вътре в него са го тласкали към победата. Независимо дали кара със счупени кости или пък с неподходящи гуми.
Последното е факт , който му заслужи невероятно уважение. Истина е ,че често мотоциклета на Рейни не бе на стандартите на неговите съперници. Особено гумите- той спечели титлите си с гуми „Дънлоп”, докато всички останали негови съперници бяха на „Мишлен”.

Точно за това и този период все още го наричат „златния” в историята на мотоциклетния спорт. На лице са били невероятно трудните за управление мотори от 500, състезатели като Гарднер, Лоусън, Козински, Дуън, Рейни, Шванц..битки колело до колело всяка надпревара.. Дори самият Валентино Роси признава това и изразява съжаление ,че не би могъл да се изправи днес срещу кралете , който са написали страниците на историята на „златния период” в клас 500.
Но да се върнем на Уейн Рейни..Той самият не крие бившата си мания..фикс-идея за победи в мотоциклетния спорт. Той казва..” Да бъда шампион бе върха. Трябваше да се случи много голям инцидент за да ме изкара от тази ситуация.”

Така и става..Мизано 1993. Шампионата е клас 500 става много напрегнат , защото Уейн наваксва доста точки и повежда пред Кевин Шванц. През първите обиколки той не е начелото, докато Шванц изостава също.. Той бързо преминава пред своя съотборник и настига лидера. Прекрасните криви на Мизано дават множество възможности за изпреваране, и американецът се възползва от тях. Малко по-късно обаче той се отправя към първия десен завой на пистата. Подходът към него е много пипкав, защото се намира директно след серия от леви, като всеки следващ е все по-бърз. За крайно съжаление Рейни носи прекалено много скорост в десния, но все пак държи линията в средата на завоя. Но след като отваря газта , задното колело превърта, нарушава се баланса и само за миг мотора се завърта. Дори Уейн нарече катастрофата просто като „лесна”. Не беше нищо особено..докато не стигна зоната за сигурност. Той пада отстрани на мотоциклета и стига до там докато се пързаля със доста сериозна скорост..За огромно съжаление, зоната е изпълнена с неравности, които са използвани за автомобилни състезания. Уейн ги се удря в тях и започва да се търкаля, чупейки кост след кост. Той получава толкова тежки контузии, че всъщност е бил щастливец , че въобще е оцелял.

Сега разбира се ...всички зони за сигурност нямат неравности. Но сега...Рейни е инвалид с множество заболявания, борейки се отново с живота и със себе си.
А какво се случва след това? Може би историята на борбата на Рейни след неговата ужасна контузия е дори по-вдъхновяваща и по-силна от тази за неговата състезателна кариера.
Броени месеци след като излиза от болницата той се връща на работа , като мениджър в тима на Кени Робъртс Ямаха. Малко по-късно става и пълноправен собственик на отбор. Рейни изпълнява тази длъжност до 1998, но за съжаление не печели титлата в тази ера , доминирана от Мик Дуън и Хонда.
А какво прави днес..струва си да отбележим ,че много често той сменя инвалидната си количка с нещо съвсем различно- супер карт. Машина тежаща не повече 150 кг, и повече от 100 конски сили, и максимална скорост над 260 км/ч. Той участва често заедно с Еди Лоусън в световния шампионат Суперкарт и е напълно конкурентоспособен.Дори и да контролира всичко с ръцете си, той винаги се стреми към челото и се връща към невероятните емоции на моторните спортове.

За финал ми се иска да се върнем към един много специален момент. Япония 1993 година- състезание, което Рейни нарече най-великото през кариерата му. На първо място гледайки го ,човек просто разбира ,че американецът се е забавлявал искрено. Състезателният мотоциклет както винаги е пълен с неизвестни , но на този ден всичко се напасна за най-добрия резултат. Рейни просто си игра с всички останали конкуренти. Той пързаляше мотоциклета..можеше да го постави където пожелае, и дори признава, че този факт му е доставял невероятно удоволствие и вътрешно удовлетворение. А колкото до конкуренцията- съвсем не е била лека. От една страна Хонда са имали невероятно много скорост на правите отсечки , а от друга Шванц също прави едно от най-великите си състезания. Той показва невероятно постоянство всяка обиколка..като накрая губи с по-малко от десета. Невероятен финал на една невероятна надпревара. Не знам как Рейни нарече това състезание „лесно” по-късно, но то се нарежда сред най-великите моменти в историята на спорта. ( ако желаете да го погледнете , то е възможно и по- интернет ето тук -  http://www.youtube.com/watch?v=_UebLAg38CE ).
За финал искам да отбележа ,че Рейни е шампион, наранен и парализиран от спорта , който обича , а на практика е падал по-малко от всеки един от свойте съперници. Нещото, което го различава обаче е факта ,че той всеки път , когато печелеше беше време да го повтори. Моля ви , насладете се и на долното видео и една от най-стилните му победи- Каталуня 1992 година срешу великия Мик Дуън, възседнал първия „Биг Банг” мотор на Хонда. И нека си спомняме ,че Рейни завърши кариерата си по подобаващ начин- водейки състезание и с отворена газ!

Видео
Видео

Автор: Жельо Василев
за контакт: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Добавете коментар към статията

Ние използваме "бисквитки" (Cookies), за да подобрим функционалността на нашия уебсайт. "Бисквитки" които се използват за основната дейност на този сайт вече са генерирани. За повече информация посетете нашата Cookie policy. I accept cookies from this site. Agree