Моторни легенди в Лос Анджелис

26 Август 2009

Лос Анджелис е безсъмнено мястото с наличност на една от най-бляскавата съвкупност от екзотични модели коли и мотори.

image001Лос Анджелис е безсъмнено една от най-бляскавите световни дестинации. Самият факт, че е толкова отдалечен (почти 6 часов полет от другото крайбрежие на Щатите и може би 20 часов полет от България) донася още едно специално чувство, когато видиш за първи път така познатите небостъргачи и Тихия океан от самолетния прозорец.

Още от първите часове там се удивлявам на автопарка след като буквално за минути покрай мен минават суперколите Ферари Енцо и Мерцедес SLR. Оказва, че автомобили от този ранг се срещат много често дори на крайпътни заведения.

Постепенно се убеждавам, че Лос Анджелис е много повече от градът на звездите. Културните, научните и спортните сегменти са изключително развити. Затова свидетелстват множеството музей, топ университетите, където се развиват най-новите технологии, олимпийските стадиони, моторспорт пистите ... Сещам се и , че Гранд При на Съединените Щати се е провеждало само на минути оттук в Лонг Бийч, където маршрутът му е все още запазен по улиците на градчето.
С подобни мисли влизам в световно известния моторен музей Питърсън. Той притежава една от най-богатите колекции на автомобили и мотоциклети в целия свят изобщо (над 200 екземпляра) и бива подпомаган от звезди от ранга на Джей Лено. Още с влизането се радвам да видя един запазен Ню Йорски мотоциклет Харли Дейвидсън от 40-те години. Радвам се да огледам старата, но сигурна технология вложена в него. Така разглеждам опростената механика, повдигателните пръти, които заместват модерни разпределителни валове и т.н.

Малко по-нататък потръпвам, когато виждам някои от най-известните автомобили на Дан Гърни, легендарния пилот който е печелил състезания в Наскар, Индикар сериите и Формула 1! Това е елитен клуб, в които присъстват само още 2-ма пилоти ( Хуан Пабло Монтоя и Марио Андрети). Освен това Дан Гърни е и изключително успешен конструктор на състезателни автомобили и собственик на отбор. Един от изложените негови болиди е Ийгъл от 1964-та година, който е бил каран от шампионът във Формула 1 Дени Хълм.
Внимателно разглеждам огромният двигател отпред, който е отвеждал състезалите до над 270 км/ч. Не мога да повярвам, че героите, които са пилотирали тези машини са разчитали на ужасяващо малкото сцепление от тези тънки гуми. Сещам се и за думите на пилота от Формула 1 Марк Блъндел, който откровено си призна, че дори не би се качил в подобен болид. А сега си представете героите, които са се борели с тежкия волан, минималното сцепление и ужасно тежката кола при 250 км/ч ...
До него е изложен и друг феноменален болид, този път от модерната епоха. Наистина се радвам да мога да погледна отблизо на практика най-бързия автомобил от сериите Инди Кар. И той е дело на Дан Гърни, а през 1998 с пилот Роби Гордън достига средна скорост от 372 км/ч на пистата Фонтана в САЩ.
Навеждам се над кокпита и ми прави впечатление, че той е много по-спартански устроен от този във Формула 1. Освен това пилотите имат много голямо пространство да движат тялото си. Струва ми се, че този факт е от огромна важност когато се движиш със скорости близки до 400 км/ч в продължение на часове!

Аеродинамиката е страшно интересна. Личи се, че е ориентирана към максимална скорост и оптимизиране на прилепянето при тези феноменални скорости. Предполагам, че коефициентът на въздушно триене е по-малък от този на кола от Формула 1 (аеродинамиката във Ф1 е изпълнена с множество дребни детайли, които максимизират прилепянето в по-бавните завои). Въпреки това дифузорът отзад изглежда феноменално и лесно може да се каже, че колата е невероятно стабилна при скорости от над 350 км/ч.

{morfeo 34}

Малко по-нататък виждам и интересен дизайн на мотоциклет - Алигатор А6. Конструкторът е същият, което е още едно свидетелство за гения на Гърни. Интересното в този модел, е че ездачът сяда в мотора, а не стои на седалка на рамката. Тази схема е определно странна и агресивна. Затова свидетелства и ексклузивността на мотоциклета - произведени са едва 36 бройки.

Качвам се на втория етаж и сърцето ми притръпва, когато виждам поставени един до друг оригинален Форд GT 40 и новият му наследник. Сещам се за великите победи на Льо Ман и как тази американска легенда успя да победи свръхопитните Ферари.


Точно до тях се спотайва и още една изненада - най-бързият автомобил в серийно производство, Бугати Вейрон. С интерес го разглеждам. Първото ми впечатление е, че чисто физически изглежда по-малък, някак си е като голям картинг. Личи си запазеният фирмен дизайн, а аеродинамиката и мястото за огромния двигател подсказват, че това е автомобил, способен да премине границата от 400 км/ч.

Тази феноменална машина е поставена в близост до един свой предшественик - Бугати 57 от 1939. Този едновременно спортен, но и лукзоен автомобил е бил собственост на тогавашния Персийски Принц.

{morfeo 35}

Освен това си припомням и, че се намирам в Холивуд. Само малко по-надолу са изложени известни коли от различни холивудски блокбъстъри и телевизионни предавания. Те включват Батмобил, много автомобили от „Бързи и Яростни", творения на прочутия дизайнер Чип Фус и други.

Виждам и изложени модерна кола Наскар до един от първите такива автомобили от самото начало на сериите през 1948 година. Напредакът е феноменален, но въпреки това дори модерният Наскар е изключително спартански настроен. Двигателите са все още с карбуратори, звучат като оглушително шумни чопъри, но въпреки това изтискват 700+ конски сили.

Радвам се и на една от най-големите колекции от чопъри, които съм виждал въобще. В нея има Харли Дейвидсън, Индиан, състезателни Отис Чандлър и поръчкови мотори на известни фирми като Ориндж Каунти Чопърс.


Виждам и едва познавам един Фолксваген Джета и се чудя дали нещо може да бъде по-модифицирано. Преценете сами по снимката!

След прекарани часове в музея Питърсън се отправям към изхода. Моторспорт атмосферата е навсякъде и накъде и да погледна ме ображдат моторспорт легенди. Излизам със много приповдигнат дух и се отправям към паркинга на музея, където ме чака една изненада, която не знам как съм пропуснал на влизане.
В един от ъглите на паркинга, без видима охрана си стои една икона на състезанията за максимална скорост - Зеленото Чудовище, което през 60-те поставя цели 3 световни рекорда за максимална скорост - 698, 863 и 927 км/ч. Оглеждам реактивния двигател и едновременно с това не мога да повярвам, че тази легенда, за която съм чел в старите книги, си стои на паркинг в Лос Анджелис.

Автор: Жельо Василев
За контакт: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
снимки: автора

 

 

Добавете коментар към статията

Ние използваме "бисквитки" (Cookies), за да подобрим функционалността на нашия уебсайт. "Бисквитки" които се използват за основната дейност на този сайт вече са генерирани. За повече информация посетете нашата Cookie policy. I accept cookies from this site. Agree